Още съгласно договора Византия отстъпила на България голяма част от териториите, които били завладени от Симеон. Също така ромеите трябвало да признаят царската титла на българския владетел и независимостта на българската църква начело с патриарх. През 931 г. сръбският владетел Чеслав сполучил да избяга от Преслав, завърнал се в сръбските земи и ги вдигнал на въстание – цар Петър бил заставен да се съгласи с възстановяването на сръбската държава.

Наложило се цар Петър да сключи мир и с маджарите, тъй като те възобновили нахлуванията в българската държава. След това цар Петър поел по-твърд курс спрямо Византия. През пролетта на 966 г. в Константинопол пристигнали български пратеници, които трябвало да получат ежегодния данък. Никифор ІІ Фока не само се дал данъка, но и заповядал да нанесат побой на пратениците. Не му стигнало и това, но се отправил на поход срещу България. Но скоро се отказал припомняйки си съдбата на своя съименник Никифор І Геник. Никифор ІІ Фока прибягнал до изпитаното средство на византийската дипломация и решил да вдигне срещу Петър – киевския княз Владимир. През пролетта на 968 г. Светослав потеглил начело на армия от 60 0000 войници, без да се броят наемниците. Българите били разбити в това сражение и се затворили в крепостта Дръстър.

През 969 г. войските на киевския княз отново се появили на Дунава и започнали да рушат българската земя. Опечален от неуспеха на армията си, която побягнала при първото сражение, цар Петър получил апоплектичен удар. Малко преди смъртта си той приел монашески сан, станал черноризец и починал на 30 януари 970 г.